Психосоматичната медицина е област на научни изследвания,в която си взаимодействат факторите на психологичните знания и физиологичните феномени в общата практика и патогенезата на болестите. В по-широк контекст термина се прилага към философките подходи на грижите за пациентите, като се подчертават психологичните аспекти на медицинските грижи.
Дефинирането на психосоматичната медицина като направление в клиничната медицина утвърждава цялостният и комплексен подход към човека като душа и тяло през позициите на хуманизма в медицината.
Подчертаването на водещото място на психичният фактор за възникване както на психичните, така и на соматичните болести пренасочва усилията на лекарят от лекуване на заболяването към лекуване на болният.
Използването на термина психосоматика датира от ранните година на XIX век.Той се среща в работите на германският психиатър Джоан Кристиан Хенрих и британският психиатър Джон Чарлс Букнил. Но в много силното развитие на психофизиологията и употребата на нейните специфични термини до 1930 г. рядко се среща думата психосоматика. Фразата „психосоматична медицина” се въвежда от Феликс Дойч през 1922 г. Хелене Хайднер Дънбар представя термина и дизайна на тази вече легитимна област на научните изследвания.
Концепцията душа-тяло от древността потвърждава вярването, че тялото се влияе от външните сили.
В праисторическите имена болестите често са били разбирани като различни дяволски сили или въздействия, а по –късно в страните от юдейско-християнската религия се смятало, че болестите са наказание за грях пред Бога.
В този период са вярвали в целебните сили на молитвите и различни други религиозни ритуали.
Преобръщане към интелектуално осветлените подходи в психосоматичната медицина са дали древните гърци. Взаимодействието душа-тяло в било подчертавано от Хипократ, Аристотел, Платон и Сократ.
Теодор Браун подчертава, че доктрината на „страстта” е основен компонент на класическите и неокласическите теории, които осветляват взаимоотношенията между емоционалните състояния (гняв, страх, радост, любов) и физическите състояния в този период Хипократ представя древната психосоматичната концепция основаваща се на хуморалната теория. Гален валидизира обстоятелството, че емоциите са важни за патогенезата на болестите. Неокласическите идеи за представени в XVII и XVIII век. и повлияни от медицинските теории на Фиедрих Хофман, Жерами Гаиб, Уилиам Хебърдън, Томас Лиргхт, Томас Фаенс, Роберт Биртон. Много учени приемат, че Реде Декарт да полагането на дуализъм душа-тяло като предхождащ развитието на холистичнитя и интегративният модел на психосоматичните взаимоотношения в еволюцията на модерната медицина. Грижливото реализиране на Декартовите идеи разкрива, че той не е „разцепил” регидно душата от тялото,но Браун предлага, че независимо от това отрича интеракцията им.
Декарт допуска по логичен път екстензивна връзка между афектните състояния и психосоматичният материал, за да обясни как много аспекти на афективните състояния са първично психосоматични то разбиране на връзката тяло-душа дава възможност да се обяснят много болести анатомична патология, целуларна патология, биохимичните механизми на болестите на микробиологията.
Психосоматични концепции в модерната медицина и психиатрия могат да бъдат отнесени към повечето виждания на Фреуд (1910г.), които полага ролята на психологичните фактори като причина и детерминираност на проявените във вид на конверзионни реакции болести например парализа, психогенна слепота.
Източник: https://razberi.info
.jpg)
Публикации
Публикуване на коментар